— Не плачете, милички — казала тя. — За мен е много по-добре да умра, отколкото да водя такъв живот. Не плачете. Аз не се безпокоя за вас. Прехраната ви ще бъде осигурена, ако се придържате към указанията ми. Постарайте се да съберете костите ми и ги заровете всичките заедно на някое скрито място, и всеки път, когато много огладнеете, идете на това място и поискайте храна. Тогава ще получите храна.
Бедната коза дала този съвет тъкмо навреме. Едва изрекла тези думи и децата си заминали, дошъл касапинът с един нож и я заклал. Тялото й било нарязано на късове и сварено и мащехата изяла месото, а завареничетата получили костите. Те направили с тях както им било заръчано и винаги имали храна редовно и в изобилие.
Известно време след смъртта на козата, една сутрин, на една от заварените дъщери, както си миела лицето на потока, който струял край къщата, украшението й за нос се откопчало и паднало във водата. Случило се така, че една риба го видяла и го глътнала, а тази риба била уловена от един човек и продадена на царския готвач за вечерята на негово величество. Голямо било изумлението на готвача, когато разпорил рибата да я почисти и намерил украшението. Той го занесъл на царя, който бил толкова заинтригуван, че изпратил възвание до всички градове и села в царството: ако някой е загубил украшение за нос, трябвало да го уведоми.
След няколко дни братът на момичето съобщил на царя, че украшението за нос принадлежи на сестра му, която го е изгубила един ден, докато си миела лицето на реката. Царят заповядал момичето да се яви пред него и бил така запленен от хубавото й лице и добро държание, че се оженил за нея, като щедро се погрижил и за издръжката на нейното семейство.